В град
Хаджидимово представях един писател. Книжлето му
приличаше на мъничка циганчица с издут корем. Авторът
прочете едно разказче и след четенето по залата се лизна
смях. Тогава Митата рипна, погледна ме в очите и рече:
„Сега аз ще разкажа една лакардия.” И започна:
„Един мой
познат, куфарен търговец, бил по онова време в Охрид.
Взел си една стая в малко хотелче, което лежало
денонощно на Охридското езеро, после се запознал с тоя,
с оня и за ден-два продал стоката. Надул портмонето с
хубави парици и засмян до ушите, рекъл да си тръгне.
Обаче на
излизане от стаята, случайно го настъпила една
жена-самодива. „Господине – рекла му, - ние сме съседи
по стаи. Но в моята, пред прозореца има купчина елхи и
не мога да се нарадвам на езерото. Тя, моята господине,
излиза, дето се казва, че е голям грях да идеш в Рим и
да не видиш папата. Искам да те помоля…” Нашенецът
размърдал глава, че разбира, обърнал се, отключил
стаята си и докато намести отново куфарите, тя вече
разтворила крилата на прозореца и се вгледала жадно в
езерото, простирайки печения задник като на витрина.
През прозореца вълните ситно, ситно се целуват, едно
параходче лежи върху влюбените и гриви, гледа в
далечината, където извисява тяло манастира „Св.Наум” и
се готви да литне натам. Слънцето облива със злато
стария Охрид. Неочаквано екват камбаните и гостенката
трепва от радост. Тогава застава моя човек зад нея, и
кютюкът му с кютюк, без да продума, започва да шава с
ръцете по „предмета” на витрината. Самодивата се обръща
и уж без да иска лепва устата си в неговата. От този миг
започнал любовният им роман. Останали седмица, две,
портмонето изтъняло.
Когато се
върнал в къщи с последните пари, тръшнал нашенецът
куфарите пред жена си и изохкал: „Жено, маркототевец съм
и това е!”. „Защо пелтечиш, нали всичко си продал”,
рекла му тя. „Вярно е, започнал да реди той, ама защо ми
трябваше да ходя на конни състезания. Там заложих
всичките се пари за най-хубавата кобилка, но тя взе, че
се спъна и не успя да стигне първа. Отидоха ми, жено,
всичките пари за този, що духа”. „Нищо, рекла му тя, ти
нали си направи кефа, нали се облиза хубаво, ние тук
нека стържем празни стомаси по полето”. Грабнала
копачката и запрашила на някъде.
Вечерта,
капнала от копане, легнала и заспала като Гергьовско
агне. А нашият човек, пийнал си порядъчно, легнал до нея
и почнал да бълнува: „Радо, давай, Радо…”
На
сутринта като тъмен облак виснала над него жена му и
започнала да го дърпа: „Каква е тази Рада, дето цяла нощ
не ти излиза от ума?” Престорен на сънен, той започнал
да се прозява: „Ах, Рада ли казваш?!...А-а-а това е
кобилката, за която заложих парите. Тя се казваше Рада.”
Успокоена, жена му отново грабнала копачката и хукнала
към нивята. След няколко дни пристигнало писмо до него,
но попаднало у жена му. Тя, запенена от прочетеното,
хвърлила писмото в лицето му:
”Това писмо е за тебе от кобилката ти Рада!”
А край тях, два котарака наежени, започнали да ръмжат.
Бизнесмена Данчо и парцалив Ванчо говорят с Бога
Илия
Милев
Така е при
нас. Щом се зададе празник, фрет тичаме към църквата
като овце на кърмило. А пък по великденските празници –
не е за приказване. Младо и старо са щури-пощурели.
Вижте баба Атанаска – отпред има само два зъба като
копачки, но се натъкмила, нагиздила, накиприла, хванала
двете внучки под ръка и тъпте пътя към църквата. Кой как
срещне, с поклон и кръстене дума : „Христос воскресе” и
не чака отговор, защото и без това не чува, бърза да
настигне друга баба и да каже пак: „Христос воскресе”.
Очите й трепкат като светулки. И другите баби в село са
такива. Зъболекарят отдавна им залепи за венците миши
зъбчета и те сега с тях само шептят, но не се предават.
Прегърбени като дрянов бастун, с китки в изгорелите като
троскот ръце, бързат да не изпуснат песнопението на попа
и на женския черковен хор.
Напет към църквата върви и бизнесмена Данчо.
Облякъл е новият костюм, ушит от непознат за нас плат.
По връзката му има наклякали пролетни пеперуди и те ха
да хвръкнат, но неее… Бузите му червенеят като нарязана
зряла диня. Още с влизането цръкварите му правят път.
Той купува свещ дебел и мазен като дудук, подава десет
евро и ги поставя до иконата на Исус Христос. Двамата се
гледат и мълчат. Пръв подхваща разговора Данчо: „Боже,
добре си възкръснал. Да си жив, да си здрав. Моля да ме
изслушаш и да ми помогнеш. Имам два тира пълни с тухли.
Между тухлите съм скрил канабис, но между нас да си
остане. Кажи на митничарите да не закачат товара и аз с
получените пари ще ти позлатя рамката на иконата. Какво
ще кажеш?...”
В това време някой го настъпва на обувката.
Той трепва и се обръща назад и вижда Парцалив Ванчо.
Ванчо се прави, че нищо не вижда и прави опит да запали
една свещичка на светилника, но свещичката се вие като
червей и не иска да застане мирно. Той преди малко,
като чу как Данчо говори с Бога, започна и той, за да не
остане по-назад от него: „Боже, моята молба е скромна.
Кажи на ония отгоре да увеличат пенсията ми с още
десетина лева за малко сиренце и евтина ракийка от Жоро
Ментето. А кажи, ще ми помогнеш ли?”… Парцалив Ванчо
седи на място, чеше се по врата и чака отговор. В това
време до него бизнесмена Данчо тъпа на място, клепка с
черните вежди, мига и като набра кураж, подмести леко
Парцалив Ванчо, мушна му в джобчето едно евро и го
стръси: „Ха сега си върви! Остави ме спокойно да си
довърша разговора с човека!”
Парцалив Ванчо мушна в джоба, усети еврото,
отстъпи леко назад и изчезна като бършеше сълзите от
очите си. Кой знай? Дали тези внезапни сълзи бяха от
радост или от…вмъкната беднотия в джоба!
Котаран бей
Илия
Милев
Имало едно
време един дядо и една баба. Те живеели самички в една
малка селска къщичка. Веднъж бабата казала на дядото:
-
Митре, днес е пазарен ден. Като отидеш на пазар в града
купи едно котенце, та като дойде внучето по празниците,
да има с какво да му се похвалим.
Дядото
сукнал с пръстите няколко пъти по мустака, засмял се и
рекъл:
-
Това е хубава дума ,бабо, ще купя котенце.
Отишъл на
пазаря и видял в скута на един старец малко шарено
котенце. Огледал го, харесал го и го купил. Помилвал с
ръце котенцето и попитал за името му. Човекът свалил
шапката, сложил парите в нея, надянал е, целунал
котенцето и казъл: „Името му е КОТАРАН БЕЙ. Много е тихо
и кротко. Спи до печката и мирува.”Когато слънцето клепнало зад баира, старецът
сложил котето в една торбичка, яхнал магаренцето и
потеглил за село. Досетил се, че не е питал какво яде и
затова обърнал магарето, приближил се до старецът и го
попитал за яденето. Било много шумно и той дочул нещо
страшно, но махнал с ръката и потеглил с магарето.Щом пристигнал в къщи, бабата взела котенцето и
започнала да го милва. Дядото скочил от магарето и взел
при него котето.
-
Бабо, не случихме. Това коте е страшно. Ще ни изяде.
-Бе
не думай ! Как така ще ни изяде?
-
Така чух – „Вас и деца.”
-
Хубава работа!...Я го дай да го сложа в една кошница и
да го хвърля в реката.
В този
момент слизат от леката кола внучето Василчо и майка му.
Майка му прегръща бабата, а Василчо грабва в ръцете
котето. Старите треперят и не продумват. Василчо подава
на котето парче от кифла, но котето не хапва. Тогава
Василчо пита:
- Дядо,
какво яде това мило котенце ?
Дядото
мълчи и трие ръцете си една в друга.
-Ти,
дядо, не попита ли, като го купуваше, какво яде котето?
-
Питах.
-Е,
и…-настоява внука.
-
Казаха ми „Вас и деца”.
-
Какво ? – смее се момчето.
-
Така ми казаха.
-Ех,
дядо, дядо, казал ти е „Мас и яйца”. Милото ми котенце !
Не си добре чул, дядо.
-
Може и така да е, стари сме ние и не чуваме. От
старостта по-лошо няма, момчето ми.
Дядото,
внучето и котенцето се прегърнали и приказката е до тук.
В стара воденица не мелете пшеница
Илия
Милев
Имало едно
време в градовете и селата върлували много вампири.
Особено по Коледа и Водици. Тези вампири крадели
най-хубавите моми и им изпивали кръвта. Веднъж те
разбрали, че в една къща имало годеница, която била сама
и решили да отидат при нея. Щом се стъмнило, те отишли
до тая къща и тропнали на пътната врата. Годеницата
помислила, че пристига годеника й и веднага отворила
вратата:
-
Хайде любими, откога те чакам. Месото е сварено, виното
е наточено, баницата ще изстине. О, о, о .. ти и гости
ми караш!
И докато
се огледа всички, вампири я грабнали, занесли я в една
стара воденица, изпили й кръвта, а червата навили на
воденичния камък.
На
сутринта дошъл от далечен път годеника и направо отишъл
да пусне воденицата, за да смеле на селяните житото.
Пуснал воденичния камък, но той не мръднал. Отишъл при
улея и видял, че в него няма вода. Погледнал в празния
улей и видял в него една жена. Извадил я набързо и що да
види – неговата годеница. От мъка сърцето му се
пръснало.
И от тогава да днес мливарите не ходят да мелят пшеница
в стара воденица.А вие, деца, от
тази приказка страшна – бъдете безстрашни !
Смелото момче
Илия
Милев
Имало едно
време в малко селце много смело момче. На дядо Стоянчо –
неговият Илиянчо. Всички го сочели с пръст, че е много
чевръст. Но веднъж изчезнало едно дете с непознат мъж.
Всички от махалата тръгнали към гората да търсят
крадеца, който краде деца и не пуска на хората вода.С
тях уж на смях, с куцото магаре решил Илиянчо дърва да
тваря. Вървели, що вървели, и като си вървяло, магарето
спряло. Тогава Илиянчо, детето на дядо Стоянчо, чудело
се и маело, що да стори не знаело. В този миг Марко –
умника, размърдал главника:
- Илиянчо,
калпазанчо, не виждаш ли в гората как нашето момиче мете
с метлата?
Бреее!...
Ами сега!... Бос по тревата, вдигнал Илиянчо главата и
отворил устата:
-
Сийче, бързо на моето магаре да те тваре !
-Не
може, момче, аз съм на змея дете.
-Ама
не искаш ли ?
-
Искам – казало момичето жарко и погледнало към Марко.
А то, нали
е умно магаре, размърдало самаря и като на сватба от там
паднала брадва. Грабва я момчето и тръгнало към детето:
- Къде е
змеят ?
- В стаята
под полюлея в люлка се люлее. Ако с очите гледа, няма
да има победа, но щом мижи – змеят ще победи.
Илиянчо люлна люлката на змея и той отворил очи – значи
спи. Момчето ударило с брадвата между двете очи и от
змея потекли две реки. Казват, че са Струма и Места, но
не се знае – нали?Знае се само,
че двете дечица – умници, напълнили торба с жълтици и ги
раздали на хората в ден Водици.
Приказка за момичето Петрана
Илия
Милев
Имаше в
село момиче Петрана и с нея стана какво стана!...
Майката и
бащата отидоха на пазаря с едно куцо магаре. На връщане
сипна дъжд и те се скриха в един ръж, а доброто магаре
не свали самаря и в поройния дъжд се показа като мъж.
Петрана в къщи захвана да мете с метлата и гледаше все в
махалата. А там сеир – две момчета потъват във вир.
Петрана със смях мята към тях въже със сила, на брега ги
свестила, в къщи с нови дрехи ги увила и ги напъдила.
След три дни ето ти новини !... И тя стана, каква
стана!... Бащата на децата търси Петрана в къщи за
отмяна. Иска да я ожени за едно от децата, иска да й
дари наниз жълтици два дни преди Водици. И така стана,
захвана се сватба голяма. Селяните ядоха, пиха,
разделиха се с Петрана, но приказката за нея и до днес
при нас си остана.
Среща
Илия
Милев
Срещнали
се на една поляна хитрото зайче и глупавата мецана.
-
Добър ден, зайко, - рекла мецана.
-
Добър да е денят – рекъл зайко.
-
Зайко, ти си ми братовчедче и затова ти нося сладоледче.
-
Този армаган да не е за мене капан?
-Уж
си хубавец, пък си глупец. Я да се целунем в устата, та
да ти завидят в махалата!
-
Братовчедке, поляната е суха, хвърли си въз нея кожуха.
Има такова поверие, трябва да си имаме доверие.
Глупавата
мецана хвърлила кожуха на тревата и отворила устата.
Хитрото зайче усетило мечата миризма и хукнало към дома.
Бягало и пяло: „Мецо, мецано, кожухчето ти е здрано,
край него не се диша, на мечок си мириша”.
Вълшебната книга на дядо поп
Илия
Милев
Имало едно
време един поп. Той служел в много бедно село и много
трудно си изкарвал хляба. Попът дълго време мислел как
да накара хората да идват в черквата, да се молят и да
оставят някой лев за него. Тази мисъл не му давала мира.
Легни, стани, легни, стани и накрая измислил. Съобщил на
хората, че има вълшебна книга и който закъса, може да
отиде при него и да му помогне. За да ги увери, нощем
отвързвал на няколко души добитъка от яхъра и напъждал
добитъка към гората. На сутринта изплашените стопани
отишли при него да гледа на книгата и да каже къде се
намира добитъкът им. За да ги увери, че книгата му е
вълшебна, попът зачитал тихо нещо в нея, гледал към
небето, кръстел се и смело посочвал мястото, където се
намират животните. От този ден от благодарност цели
семейства започнали да посещават черквата. Така вървяло
години наред, докато веднъж на най-големия чорбаджия в
селото изчезнал златния наниз на жена му. Тогава той
отишъл при попа и чорбаджията рекъл: „Попе, изчезна на
жената наниз жълтици. Виж в книгата и ми кажи къде е!
Ако до три дни на кажеш къде е, ще ти запаля книгата и
тебе с нея!”
Бреее, ами
сега! Времето лети и той нищо не може да измисли. И една
вечер през прозореца на вехтата му къща влязъл един
мъжага с дебели ръце и остри мустаци. Той хванал попа за
брадата и казал: „Аз съм попе вечният селски крадец. Аз
взех наниза на чорбаджийката и го зарових под един камък
до чешмата в гората. Кажи това на чорбаджията.
На сутринта пристига селският първенец в
къщата на попа и още от вратата вика:
-
Разтваряй, попе, книгата и кажи къде е нанизът на жена
ми!
-
По-спокойно чорбаджи – опънал се попа, - ей сега ще ти
кажа къде се намира нанизът на жена ти.
Разтворил
попът, важно книгата, чел-що чел и казал точно къде се
намира нанизът на жена му. Хукнали натам чорбаджията,
чорбаджийката и приближените на богаташа. Стигнали до
мястото, мръднали камъкът, копнали под него и жълтиците
блеснали. Взела селската богаташка нанизът, турнала го
на шията и казала на мъжа си да даде някой друга
жълтичка на попа. Попът взел жълтиците и се чуди какво
да прави с тях. Бедно чедо, с толкова пари!... Стомахът
започнал да го свива. Вечерта пак през прозореца дошло
уж крадливото момче и рекло: „Попе, добро за добро! Сега
искам от теб скришом да ме венчаеш за щерката на селския
големец. Тя е съгласна, но чорбаджиите не я дават,
защото съм бедно момче. Ти, попе, не се притеснявай.
Министри, депутати, областни водачи, шарлатани наемачи
къде-къде по-големи дяволий правят!...
-Ами
книгата, момче?
-
Запалваш къщата, изгорява в нея книгата и ти се
отърваваш от селяните. А с чорбаджийските пари си
направи нова къща и живейте с попадията в мир и сговор.
тринка Цанковица и трите дявола
Илия
Милев
На стринка
Цанковица мъжът й починал и тя останала да живее в
къщата, която била в края на селото, сама с трите си
деца. Веднъж стояла до късно вечерта и плела на децата
чорапки. По едно време дочула голям шум. Отворила
прозореца и видяла на площадката пред къщата да се
веселят три дявола. Те яли, пили и се веселили. Много
късно се потропало на нейната врата.
-
Стрино Цанковице – викали дяволите – отвори ни вратата.
-
Какво искате ? – попитала тя.
-
Свършихме виното, изядохме месото. Дай ни вино и трите
си деца, защото нашето месо не ни стигна.
Хванала се
за главата стрина Цанковица и се чуди какво да прави.
Погледнала вспящите деца и
викнала: „Не, не си ги давам!” Мярнала се пред нея
котката. Тя я хванала и котката започнала да целува
стопанката, да я лизва по косата. Цанковица заплакала и
пак викнала: „Не си я давам!”
В това време дяволите силно с тояги чукат пред вратата,
напират да я отворят.
„Ами сега?...” Чуди се майката на трите деца как да ги
спаси. По едно време се пипнала за гърдите и отведнъж
решила. Отрязала малко месо от едната гърда, сипала в
кален съд вино и с въже ги спуснала на дяволите. Те се
зарадвали, отишли да пият и след малко време пак дошли.
-
Стрино Цанковице – викат- виното ти е кисело, но месото
ти е благо, но малко. Спускай, спускай децата!
Силно се
изплашила стрина Цанковица и не знаела какво да прави.
Ето, че петелът чул шума, стъпил на прозореца и попитал:
-
Защо си тъжна, Цанковице. Какви са тези шумове отдолу?
-
Свърши нашия живот петлю, дяволите искат да изядат
децата ми.
-Тъй
ли – рекъл, - та това е лесна работа. Изкукуригал силно.
Дяволите
помислили, че се съмва и избягали.
Глупавата Мецана
Илия
Милев
В Пирин
планина живеела една мечка с двете си мечета. За да ги
отгледа добре, мечката решила да засади корени от
дренки. Когато корените са станали големи и започнали да
дават плод, всяка сутрин мечката брала дренки и хранела
мечетата. Хубаво, но наблизо живеела в една малка
къщичка мъничка женица с две дъщери. Майката, като
минавала покрай мечата градинка, харесала дренките и
започнала да бере от тях. Мечката разбрала, че някой
краде от дренките и започнала да ги пази. Една ранна
утрин, щом майката на децата почнала да бере от
дренките, ето я и мечката. Тя затиснала с лапите
дребничката женичка и казала:
- Жено
крадлива, сега ще те изям. Защо береш от моите дренки?
- Остави
ме мене, Мецо, аз съм слаба, имам само кокали, по-добре
да ти дам една от двете дъщери. Те са младички, хубави,
закръглени. Ела утре рано у нас и всичко ще бъде готово.
Рипнала
мечката от радост и пуснала жената да си върви у тях.
На сутринта мечката отишла и потропала на чуждите порти.
Ето е и майката на двете дъщери. Тя видяла мецана и
казала:
-
Мецо, добре дошла! Прощавай, че забравих ключа да ти
отворя вратата и затова мушни главата ей през онази
дупчица, а аз ще ти подам най-сладката дъщеря.
Облизала
се мечката от радост, мушнала главата в каменната дупка
и изведнъж усетила как въз главата й се стоварил голям
топор. Заявило й се свят и се проснала на земята.
Бедната женичка отворила вратата и любезно продумала:
- Мецо,
Мецо, защо си толкоз глупава! Де са е чуло и видяло
майка рожбата си да погубва?!
-
Тръгнала жената към децата си, срещнала един кютюк и
приказката е до тук.